Светът е пълен с мокра тишина, която безпричинно ме превзема,
просмуква се разкаляна през порите на моите невинни съвършенства
и смесена невидимо с кръвта, обхожда мътно всички мои вени,

Когато ме боли, съм по-различен. 
А сякаш постоянно ме боли
и всеки ден на някой друг приличам -

Не знам кога небето избеля и влажната мъгла над мен се спусна.
Почувствах я в зениците си стинещи, отказали да виждат топлината.
Прегърнах си усмивките погубени и бавно си прощавах тези устни,

Той надали виждаше своята есен, 
едва ли разбираше как ще се случи.
Напъхваше поглед в боклука изнесен

Обичам тези мигове, студените. 
Студеното поти ме и понякога,
преди да съм се върнал в друго време,

Не съм надменен, нито непроменян –
променят ме безброй стърчащи дни.
Студени, болно хлъзгави от време

Без думи няма как да нараня. И няма как без думи да обичам.
Без думи бавно слънчевите пътища ръцете ми наивни подминават.
А неумело скритите из драките предишни страхове ме заприличват

Пресъхвам... понякога дявол ме буди и жаден съм, Господи - дай ми да пия...
Ръцете ми сухи са, няма ги ласките, устните сухи мълчат, посивели.
Напуквам утрата на пропасти, зинали жадно страха ми в пастта си да скрият,

На баба
Това е този смешен кръговрат, 
когато аз със страх вървя нагоре,

Градената с години тиха слабост 
да бъда аз, макар че все не мога,
болезнената моя суета 

На оня свят, във който пак съм сам,
ти обзаведох истинската стая.
Там няма нищо светло като храм

Не ми е тъжно днес - 
макар че бродя
да търся скрити смисли по Земята.