Днес пак
си спомних за ръцете ти,
когато си замесвах тъжен хляба.
Дали е вече пролет там, където си,
дали ме виждаш –
                как те наследявам?
Как пръстите ми
                скрили са магията,
останала от детството преситено...
Така е тъжно,
                че не те попитах
за оня страх
                от зимните стихии,
в които ме завиваше с очите си.
Кажи ми, бабо,
                там боли ли,
когато те събличат неусетно,
когато са ти сложили
                веригите
и в тях се будиш, без да си се срещнал...
Кажи ми - тази пръст,
                 която хвърлих,
замръзнало посипала ковчега ти,
дали ти каза
                 колко от сърцето си
оставих, за да можеш да се сгрееш?
Кажи ми малко...
                 Само те сънувам,
а ти не спираш
                  с устни мълчаливи
да ме разпитваш –
                   колко си е струвало
да хвърлям пръст в нозете на трънливите...
Поспи сега.
                   Аз пак ще те намеря,
когато меся с пръсти своя залез.
А ти ела –
                   с усмивка да ме срещнеш.
Така пътувах, може би е трябвало...

razqsni mi go molq te..posveteno e na baba ti li

Стихотворението е писано за баба ми, писах го някъде по Великден тази година. Иначе, какво да разяснявам...то си е казано :)

qsno... vikam si da ne sam obarkala babata s ne6to drugo...toest da e v prenosen smisal... znam li i az ve4e kakvo da mislq...

Не си. Не винаги пиша тайнствени и неразгадаеми неща ;)

стихотворение бих казала, че е много достъпно и човешко. От него лъха обич и тъга. Едно, може би закъсняло признание или вътрешна необходимост от изповед. Много добро.

спомен, и осъзната липса, но и философски поглед върху живота и смъртта като негово естествено продължение. Във всеки случай едно от нещата, които съм писал с много любов и благодарност. Поздрави!

:)