Уморена изглеждаш, приятелко.
Безучастна до мен пак вървиш.
А пък аз онемях.
Еднократно.
И пригласям, когато мълчиш.

Като прилепи с теб си говорим,
а понякога просто висим -
безпространствено
и оголено
самотата си щедро делим.

Безпогрешно и днес се усещаме
с непонятни за нас сетива.
От мълчания,
яхнали плещите,
сме превити в безцветна дъга.

Уморени сме сякаш, приятелко.
Май подминахме много въпроси.
Ала най-костеливият -
в мрака - ни поваля...
на малки откоси.