Малко късно е, мамо.
В ръцете ми
са се скрили смирено въздишките...
ти не знам дали помниш, но няма те
и ми каза да питам всевишния -
този, дето от Горе ни свети.
Ти видя ли го, мамо?
Попита ли
как сама да отгледам цветята?
Този корен, прегънат
от нищото,
как отново да влезе в земята?
Ти, когато си тръгна,
усети ли
как и аз подир теб се предавам
като някаква тръгваща истина,
от която предишна оставам,
но се гъна - тъй някак,
притихнало,
като крепост от счупени клони...
Синовете ми, мамо, ги няма...
и заминаха нейде с очите ми,
и забравиха тихия хляб -
а душите си скришом разпитват.
Малко късно е, мамо,
да вярваме,
че отново ще молим всевишни...
Ще попиташ ли мъртвите храмове
как в сълзите си мога да дишам?
Пак е клисаво, нямо, довяно
като думите,
спрели да искат.
Само глътката хребет остана ми
и до нея съм свита умислено
и се мокря, когато дъждът
ме поръси
с опадали мигове...
Та нали си раздавах света,
а пък в него отново съм минало...
Малко късно е, мамо.
Отнякъде
се прокрадват и други мълчания
и съм глуха
за всички разпятия,
ако пак ме обричат на нямане...