Ако бях се събудил цигулка преди,
щях да бъда разстроен
от следите, затрупани
в изтъняло небе с все по-зимни врати
и в снежинки
с черти на загубени митове.

Бих се лутал във мисли, омерзени от гняв
и от порив да пеят със гласа на летата.
И не бих се разбирал.
Само ноти протягайки,
все тъй глухо
бих помнил гърдите на вятъра.

Биха спъвали струните мътни трели от мен
или нов бих се вливал в есента на ятата,
биха падали скришом, до тъмно,
съмнения
за да мога да свиря
пепелта да те чакам.

И сега се крада.
А пък ти ме повий -
че когато проплаквам, пак е право на истина.
Не понасям мечти,
нито глътката смърт,
след която отново ще трябва да искам...

Сега пак ще засвиря... защото светът
е за тези, които сами се намират,
и навярно студът
е единствено път
за прозрелите
правото
с мен да умират...

обикновено не пиша коментар, когато не мога да кажа нещо хубаво за някого. Влязох тук, след като видях комантара, който вие сте оставили на мой стих в хулите. не че ме интерисува особено сарказмът и ценичността у хората, но съм в хулите вероятно много преди вас, когато имаше само стойностни поети. Не си слагам етикет на такъв, но и термина "лексиконна поезия" е мой, така, че защо не се огледате малко за пошлостта, която обикновено присъства в произведенията на новите потребители, а сте се захванали да се дъвчете с нещо, което всъщност е чувство... може ми сте тесногръд или критик по природа...
не смятам да водя диалог с Вас, само споделям, така че не е нужно да ми пишете, няма да Ви отговоря.
Поздрави!
с учудване: Десислава Тенева

"светът
е за тези, които сами се намират"
Да, защото го заслужават - най-малко заради трудния път, който са изминали докато се намерят.
Поздрави!

Поздрав и на теб :)

Сигурна съм, че ще засвириш най - красивия, верен и влюбен тон!
С поздрав1