Снегът се топи...
намалява прегръдката бавно
и почти съм оголена като пазва на чужда жена.
Дишам странно дълбоко. И притискащо равно -
всеки ден все по-нова, с осезаемо чужда вина.

Оцелявах под него...
бях така приютена на топло,
че не исках да виждам как умират над мен светлини.
Той се къпеше в тях, а до мен се провираше с вопли
и ми казваше само, че без мен и студът го боли.

Колко нежно валеше...
а пък аз непокълнало вярвах,
че когато го имам, ще разцъфна дори под снега,
а останах зародиш. Така ми е трудно да бягам
и не знам кой ме ражда, преди аз сама да родя.

И съм вече вдовица…
на снега, който трудно ме искаше...
всички зими прегръщала като малки студени сърца.
И когато се будя - студена, невярна, но истинска,
знам, че няма да мога да създам без любов пролетта.

skoro ne si pisal...bez lubov ni6to ne moje da se sazdade.... bravo.....pozdravi..i vsi4ko nai hubavo..

ама вие не четете :))) Поздрави!

И ангажирано при това. Доста работа напоследък. Поздрави!

и ме докосна много даже.Ама , защо е от името на жена?
Ще се опитам и аз да напиша нещо от името на мъж ,дали ще мога?
Поздрав за стиха!

нали е "Земя", а тя си е в женски род :) Поздрави!