На оня свят, във който пак съм сам, ти обзаведох истинската стая. Там няма нищо светло като храм и нищо, за което да не зная.
Ще знам, че там те няма много дни, тъй както мен ме няма сбъднат нощем. Но ще е топла колкото преди и колкото ще бъде дълго още.
Завесите ще бъдат от мъгла, която само смътно ще признава, че истинските шепи самота единствено безръките раздават.
Когато те посрещам, оцелял, не искам вече нищо да забравям. Ще помня в теб копнежа да съм дал, а в себе си страха да те предавам.
На оня свят, където пак сами ще търсим из очите си предели, открито ще разбираме преди - когато във сега сме се намерили.

Ще си го сложа в блогрола!

Радвам се, че мога да те чета тук, поезията ти е страхотна!

Поздрави!

Казвам го за творбата, но и философски погледнато, вярвам в подобни оазиси на съзнанието, както и в непреходността му след преходите в измеренията.
Изречено в такава форма, усещането е завладяващо!

Хареса ми душата на стихотворението! Изключително образно и омайващо си го сътворил.

Исках да кажа, че страшно ти подхожда!:)