Не отхвърлих от себе си
всички чужди съдби.
Не напразно поглеждам всяка вечер небето.
Ако някой от мен там самотно засвети,
все е имало нужда
да съм търсил през дните си...

Не положих на клада
всичко, свършило в мен...
Някак трудно ми беше да изгарям въздишките,
те не бяха все тъжни и не бяха умишлени,
просто всички съмнения,
откроили ми времето.

И осъмвам самотен
без праха от преди.
И измивам без пръсти опошлялото земно,
тишината ме грабва и е толкова шеметно,
че забравям пресечките
към това да боли...

Полудявам на пръсти,
да не чуе страха,
колко малко ми трябва да събудя душата.
Тя е в бели завивки от лъжливи обятия
и ме чака настръхнала
пред онази врата.

Плахо стъпвам в нощта
и свенливо я вземам.
Тя се вмъква далеч от излишното тяло.
По звездите, които за тебе създавах,
няма място за кръпки
от сгрешени сърца.

po zvezdite, koito za tebe sazdadoh.... bravo...otnovo edno 4udesno stihotvorenie

Стараем се :) Поздрави!

"... ако някой от мен там самотно засвети...",
значи пътят, по който вървях, е бил правият,
значи топлото дето изпях е запалило огън в зеница
и власинка от моята много прокъсана риза,
с душата, която държи се в ръкавите,
е скрепила онази усмивка, с която
луната извежда нощта,
за да слиза в очите на хората...
Поздрав! И благодаря за прекрасните стихове! :)

за прочита и мнението. Подсети ме за едно друго, с тези ръкави. Сега ще го пусна. Поздрави!