Понякога ни липсват сетива.
И палим свещи.
Понякога сме с тъмни очила, а търсим нещо.
Понякога намираме очи, и в нас просветва.
Но пък от светлото боли.
И идват клетвите.

Понякога наивно се боим.
От пресъздаване.
А може би е нужно да мълчим, за да оставаме...
Понякога сме някакъв живот.
Дори - потребен.
Когато свърши, молим се на Бог - да ни приеме.

А той мълчи, защото оня Ад,
из който
и мечтите са до време,
е тъй запълнен с мигове назад,
че трудно би приел страха да вземем.

И тъй понякога,
едва дошли, си тръгваме.
Защото не прощаваме.
А гробът ни - едва ли го боли.
Но там оставаме.

Чистата истина.
--------------
И тъй понякога,
едва дошли, си тръгваме.
Защото не прощаваме.
А гробът ни - едва ли го боли.
Но там оставаме.

Толкова дълбоки и истински са твоите стихове! И дано всеки от нас намери онези добри очи, от които ще просветне. Светъл празник ти желая!

Светли и усмихнати празници!

Напоследък все по-често искам да мълча... кой знае, може би подсъзнателно се приближавам до исихастите?!
Чудесен е стихът!
Поздрави!