В онази прихлупена къща на хълма,
далеч от безумната градска гълчава,
живее момиче -
май доста от дълго.
И виждам я често, когато минавам.

На тихо проскърцваща лятна веранда
тя гледа цветя – цяла пъстра градина,
и там, сред цветята –
макар да е странно,
очите й вечно са в цвят с друго име.

Напролет, когато от тежката шапка
на люляка ситният дъжд се процежда,
очите й блесват
в лилаво на капки
и целият свят виолетов изглежда.

А лятото, щом топлината узрее
в огънати клони с черешови мисли,
очите й стават
с цвета на безвремие
и всичко край мен в нова вечност увисва.

Чак в късната есен, когато верандата
цъфти за последно в безброй хризантеми,
в очите й
всички листа изпопадали
постилат на зимата път да я вземе.

А после е празно, когато минавам,
забравил очите й в дългата зима.
В студеното
просто цветя не остават.
А тя е тук само и тях щом ги има...

Чакам ги да цъфнат :))

И може би краят е щастлив, когато тя се събере с твоя лиричен герой.

Ще видим...

тъжно и романтично. :) Радвам се, че успях да прочета.:)

Хубаво е момичето от верандата, стихът ти за нея - прелест!

Карандаш,кой си си? Прекрасен си...неверояни стихове!!! Пиши ми -v.v77@mail.bg