Малък съм, може би.  Още протягам ръцете си. Още проплаквам, когато далече е мама. Още кървя, щом съм стъпкал любов под нозете.  Още заспивам до някой, макар да го няма.
Тъжен съм, може би.  Още откривам тъгата. Имам какво да открия в студените пръсти. Имам и право зелен да си легна в земята. Има ли смисъл в калта ми да търсиш завръщане?
Глупав съм, може би.  Още надежди създавам. Само безбожните нямат надежда за скриване. Само глупците на палещи клади прощават. Само когато обичаме - можем да имаме...
Никой съм, може би.  Още се търся из себе си. Вие открийте къде съм изгубил лицето си. Вие създайте от мен някой скитник несретен. Вие ми дайте и хляб, и страха неусетен.
Вие плачете.  Защото аз няма да плача. Трябват сълзи, за да могат да виждат очите. Никой не дава сълзи за греха на палача - дайте му злато, и пак упокойно обичайте.
Много съм труден,  за всичите свои вселени.  Свит под черупката, мидено пак те обичам. Свито мълча. Аз съм просто наивно безвремие. Свито съм малък. Ти после едва ме предричай...

Беше ми приятно да чета твоето стихотворение и да те откривам. За мен ти определено имаш характерно лице и мисля, че е хубаво да се изкачваш по себе си и да откриваш своите галактики. Поздрави!

точно за това
"Тъжен съм, може би.
Още откривам тъгата."
....и за всичко силно,разтърсващо,
написано за...различно четящи,различно търсещи...
/поне за мен е така!Ел,здравей:))))) /