Постинг
29.09.2010 07:46 -
Приятелство
Добре дошла, приятелко, на сетния си праг...
ти виждала си сигурно по малко как умираме.
Ела да те посрещна. Дали със тебе пак
ще можем да закърпим, каквото е раздирано?
Ръцете ти са сухи... изглежда от студа...
не можеш да забравиш как ледено е времето...
вземи си чаша. Огънят не пари мъртва плът,
стопли се до камината, преди да те отнема.
Очите ти са същите. Така ме гледаш пак
и сякаш не изказахме, каквото сме видели.
Дали видяхме стъпките из оня идващ мрак,
дали безпътни станахме от толкова раздели...
Седни до мен, приятелко, от огън не боли.
Отдавна сме привикнали сълзите да ни парят,
но с тази болка - другата, когато прекалим,
застиваме премръзнали, а после се догаряме.
Боли ли те приятелко? Аз зная как боли.
Не стискай тази чаша. Тя няма с теб да спори...
Пусни ги, тези спънати от устните сълзи,
пусни ги да живеят, преди да заговорят.
Различно беше времето, когато те узнах.
Но после те орисаха онези, безпощадните.
Ти знаеше тогава, не черното е грях,
а сивото, приятелко, което ти оставиха.
Отказваш се, приятелко... тогава - лека нощ.
На пламъците своите очи недей дарява.
Ти тръгваш си, приятелко... макар насила лош,
ще спра за теб стрелките – а моите остават...
ти виждала си сигурно по малко как умираме.
Ела да те посрещна. Дали със тебе пак
ще можем да закърпим, каквото е раздирано?
Ръцете ти са сухи... изглежда от студа...
не можеш да забравиш как ледено е времето...
вземи си чаша. Огънят не пари мъртва плът,
стопли се до камината, преди да те отнема.
Очите ти са същите. Така ме гледаш пак
и сякаш не изказахме, каквото сме видели.
Дали видяхме стъпките из оня идващ мрак,
дали безпътни станахме от толкова раздели...
Седни до мен, приятелко, от огън не боли.
Отдавна сме привикнали сълзите да ни парят,
но с тази болка - другата, когато прекалим,
застиваме премръзнали, а после се догаряме.
Боли ли те приятелко? Аз зная как боли.
Не стискай тази чаша. Тя няма с теб да спори...
Пусни ги, тези спънати от устните сълзи,
пусни ги да живеят, преди да заговорят.
Различно беше времето, когато те узнах.
Но после те орисаха онези, безпощадните.
Ти знаеше тогава, не черното е грях,
а сивото, приятелко, което ти оставиха.
Отказваш се, приятелко... тогава - лека нощ.
На пламъците своите очи недей дарява.
Ти тръгваш си, приятелко... макар насила лош,
ще спра за теб стрелките – а моите остават...
