А как ми се пее
ако знаеш, небе,
как искам
да пеят с мен
и заспалите улици -
оня спънат измамник
пред дългото „не“,
онемял от въздишки на чужди безумия.

А как ми се иска
да бъда открит,
как моля сълзите
да спрат да обичат,
как се късам на пръски
от безсилни криле
и на дюни –
от залези в нечий изгрев различен...

А как ми се иска
да съм просто човек
и да нямам в очите
този сън несънуван,
и да сядам на пръст,
да съм с черни нозе
и под ноктите кал - да напомня за чудото.

А как ми се иска
да се сгуша в снега,
а от моите топли
въздишки по лятото
да се вдигне онази
мътно дива река
от която остават само кални понятия.

А как ми се иска
да затворя очи
и да дам на безсънните
път на сбогуване
да се влачат скроени
и с измамни ръце
да докосват деня, в който нощ се е влюбила...

А как ще откриват
тези странни сълзи,
дето съхнат непипани
по смразените устни -
как убиваш с ръце
неродени мечти,
как смъртта те дарява със всичко изпуснато...