Зарових си очите. Тъй високо,
че вече ми е трудно да ги видя.
Под мен небе, над мен земя
и локви.
И в локвите
пустини от зазидани.
Оглеждам от високото света.
На изток залези, на юг парчета -
изхвърлени от северни сияния
по западните диги на сърцето ми.
Кръстосвам по къртичините с гняв,
обърквам се из тъмните тунели.
Подземната ми аура се разтапя.
Небесната ми тленност е пред нея.
Изпръхвам над топящия ме дъжд,
от парата изцеждам силуети,
натъпквам ги в стремежа на задръжките,
копирам ги в разгула на планети.
Разсичам се
на няколко съдби.
Разсипвам от страха си по мечтаното.
Клонират ме, по ген за всеки мъртъв
и няколко клавиша -
за останалите.