Кинжалите
на лудите обсебвания,
оскъдно впили плът по острието ти,
просмукани
от дългото домогване
до някакви
стърчащи
в тебе вени,
не могат и до днес от преизподнята,
обеленият
звук
на кастанети
да чуят,
без да мислят за притегляне
до някоя позната им
галактика
или поне планета
без дихание,
скопена от страстта
да съществува,
защото съществува
само пясък,
а всички други
форми на сбогуване
и всяко друго земно
отчаяние
е мисъл на пресечени понятия...
Стигни ме
по короната от крясъци,
по стръмните ми
космоси предишни.
Луната беше вляво от гърдите ми,
когато се роди страхът
от влюбване
и скитах,
с метеорите поисках,
да бъдат и сърцата ми разнищени,
като душата,
от която бягам
сляпо,
сякаш в дните си,
сковали се в единност на тотеми,
изписани
с незнайни предсказания
и точат се, прегракнали
мечтите им,
останали нескършени
от бягане
по късно прекроилото се
време...
Мисъл е...

haresa mi...interesno ..interesno napisano..krasivi slovosa4etaniq

Това е малко по-особено - нещо като свободен полет на мисълта, без да я вкарвам в някакви обмислени послания.

aha..e az ne sam nito literaturen kritik..nito pisatel... kazvam kakvo 4uvstvam kato 4eta ne6to..

Не е и нужно да си нещо повече от читател, за да имаш мнение по дадено произведение. Поздрави!