Прочетен: 1359 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 22.03.2010 10:33
Оная вечер срещнах всред елхите
премръзнал корен от тръстика.
Попитах го: - Защо бе, братко,
в студа така си се разтичал?
А той отърси две снежинки
от бялото си старо рамо
и те политнаха надолу,
докоснаха го по коляното.
Изкашля се и отговори:
- Ти нявга бил ли си тръстика?
Отвърнах: Не, какво говориш,
та аз човек съм, и възпитан.
А той ме стрелна с поглед гневен,
наведе умно две въздишки,
обърна се, и пак погледна:
- Ти нявга... дишал ли си тинята?
А аз, такъв един, разтворен
в снега и в бялото на зимата,
не знаех как да отговоря
дали съм дишал... нявга... тинята...
- Не съм - му казах. Той обърна се
и бавно тръгна към елхите.
Не го видях от него лято...
дали пък и не беше зима?
Не знам и аз, но вие знаете,
че лете, зиме - и в умиране
вонята на умряло блато,
е все воня... воня на тиня!
16.07.2009 08:34
и... прогледнах.
Поздрави.:)
Въпрос на гледна точка, както винаги. Дали ще се огънеш, снишиш и изчакаш да отмине бурята или ще се изправиш да я посрещнеш. Все пак да не забравяме, че житейските бури са доста по-непредвидими и разнообразни от природните. Та не всяка може да се подмине със снишаване...
и... прогледнах.
Поздрави.:)
Това е доста старичко :) Сега като си го гледам, има какво да се пипне по него, но нека си стои така, да ми напомня как съм писал преди година :) Поздрави!
16.07.2009 10:27