Нарочно съм аз.
Не защото е зима.
Нито даже
защото е късно небето.
Коленете са кратки
когато ги имаш,
а не знаеш
къде коленичи отнетото.
Нарочно съм друг.
И когато съм утрешен -
за да бъде и вчера
по-малко спасено,
нямам нужда от сенки,
когато погрешно
се намирате в мен,
а е късно да вземате.
Ослепял и несдържан
както винаги,
мамо,
аз съм клет и оплюван
от добрите съседи.
Те не знаят защо
е страхът им измамен
и кога се събужда
отвъдното време...
Нарочно съм лош.
Аз, изконно сгрешеният,
нарочно обичам
и нарочно се скитам.
Този кръст все пак трябва
да е с нещо и днешен,
и по него да има
следи от спасения.
Нарочно съм студ.
Само там съм излишен
и очите ми с гняв
се разсипват нанякъде –
там, където е друго,
или просто различно,
или тихото утре,
                     което очаквам.