Във кутия раста.
И се чувствам на тясно
като някакъв храбър оловен войник -
еднокрако изправен,
боядисан неясно
но успял да заплува към поредния вик.

По реката е тъжно.
И очите присвивам,
за да мога да мина по кънтящия страх.
Виждам моста,
но те го рушат мълчаливо
и не искам отново да се връщам при тях.

Вече куцам умишлено.
И се свивам на топка -
ембрион от олово, разтопен под дъжда.
Всеки бъдещ калъп
ме формира виновен
и безкрак, но изправен за поредна война.

Колко много си струва
да воюваш напразно...
Всяка битка ранява различни сърца,
но кръвта е еднакво пролята
и странно
се просмуква, и в черно боядисва пръстта.

Непомислен раста.
И изстивам на тясно
като някакъв храбър оловен войник -
еднокрак и усмихнат,
невоювал неясно
и умиращ от всеки предател безлик...

daaaaaaaaa mnogo si struva ..da vouva6 naprazno...., no dali vsqka bitlka e naprazna.. ne mislq taka...ti umee6 da pi6e6..tova e tvoqta bitka s nespravedlivostta...derzai 4ove4e...pozdravi ot men...

А аз си пиша, не е като да съм спрял да воювам с вятърните мелници... Поздрави!

освен, че чувам кутията да скърца все по-силно.:)))
Струва ми се, че скоро няма да те побира. Растеш.:)))

Дано да си права. Поздрави!