Когато им събориха Бастилията,

мнозина от обречените плакаха.

Но не затуй, че бяха се събудили

и не затуй,

че слънцето видяха...

 

За своите тъмници те тъгуваха,

за каменните зидове студени...

Болеше ги от страх да съществуват

без впилото се в мислите

смирение.

 

Страхуваха се птиците да чуват...

Стените бяха мярката за светло.

Тъй дълго свободата бе сънувана,

че сякаш беше

в камъните вплетена...

 

Какво ли е животът без палачите?

Отказваха дори да си представят,

че може и без бича да заплачат,

и без окови

път да си проправят...

 

Когато им събориха Бастилията,

мнозина си запазиха веригите.

Издигнаха си собствени килии

и пак се оковаха в тях –

завинаги...

Прочетох и се възхитих!

Поздрави!

Разбиващо.

да е замислящо ;)

за кого се отнася написаното, а то е безпощадна истина!!!Поздрави!

което ме усмихва...
Спрях коментарите, хем не досаждам, хем тихо да се възхищавам...:).

не е специално писано за тях, но събитията от последните дни ме подсетиха за това старо стихотворение, извадих, допълних, редактирахме го и...май стана :)

Е, винаги има значение и пространството ;) А коментарите ме радват, особено ако има и критики в тях. Само от тях мога да виждам грешките, които допускам. Поздрав!

zdravei... haresa mi nai ve4e parviq kuplet..pozdravi...pi6e6 4ydesno

Подсети ме за нещо..."-Тези очи са ми познати...Особено това..."
Та и ти с това "най-вече първия..." - според мен едно стихотворение изразява една идея. Естествено, че може една част да ти хареса повече от друга, спор няма, но все пак ми стана смешно :))) Поздрав!

za6to se zaqjda6 s men...haresa mi cqloto stihotvorenie,,nooooooooo mi napravi silno vpe4atlenie ne6to ot parviq kuplet....i ne za tui , 4e slanceto vidqha....prosto mi haresa mnogo...

пошегувах се :) Извинявам се, ако е прозвучало като заяждане!